Същност и икономическо значение на платежния баланс. Структура и съдържание.


Категория на документа: Финанси


Второ поколение кризи са развити от Obstfeld(1986), който показва че ако икономическите агенти очакват спекулативната атака да принуди правителството да се откаже от фиксираният валутен курс, то кризата може да бъде самопроизвеждаща се, дори и при стабилен макроикономически фундамент. Институционалната рамка на режима на фиксиран курс включва клаузи за напускането му, над определени равнища на функция на загуба на правителството. Krugman(1998) посочва три характерни елемента на кризите от второ поколение:
- мотивация на правителството за изход от фиксиран курс
- причини, поради които правителсвтото да защитава курса
- разходите за защита на курса се увеличават, ако икономическите агенти вярват, че спекулативната атака ще е успешна.
Тези три елемента могат да доведат до многоравновесна динамика. При едното от равновесията запазването на фиксирания курс е обосновано от фундаментални фактори. Влошаване на очакванията може да доведе до промени в политиката и отмяна на фиксирания курс. Кризата в Европейския валутно-курсов механизъм в началото на 90-те години е красноречив пример в това отношение. Обединението на Германия предизвиква голям шок в търсенето, който принуди останалите европейски страни да повишат лихвените проценти. Пазарите на труд реагираха с нарастване на безработицата. Породиха се очаквания правителствата на страните с висока безработица да отменят фиксираните курсове, тъй като в противен случай, рискуват да загубят следващите избори. Резултата беше спекулативни атаки срещу валутите на страните с висока безработица.
Треот поколение кризи се появяват в литературата като обяснение на Азиатската криза от 1997. Азиатските страни, които са засегнати от кризата, се характеризират със стабилни икономически фундаментални фактори - липсва конфликт между фискална и монетарна политика, отсъстват високи фискални дефицити, инфлацията и безработицата са сравнително ниски. При това поколение кризи попадат не само фундаменталните фактори и самовъзпроизвеждащите се очаквания, но и някои микроикономически фактори, като влошаването на балансите на банки и корпорации. Като основни причини за кризата са посочени моралният риск, недостигът на ликвидност в местните банкови системи след разрязването на кризата, проблемите от обезценяването на местната валута за финансовото състояние на предприятията, ефектът на заразата.
Неновски, Христов и Петров (1999) правят систематичен преглед на литературата, която се отнася до спекулативните атаки срещу фиксираните валутни курсове. При трето поколение кризи те посочват, че валутната криза е допустима дори и при стабилни макроикономически параметри, но при наличие на промяна в очакванията. При такива условия валутната криза е вече самопроизвеждаща се и промяната в очакванията води до спекулативна атака срещу режима. Много е важна степента на доверие във възможностите на макроикономическите власти да поддържат фиксирания курс. При този тип кризи съществуват три основни канала за пренасяне на заразата, която може да засегне други страни в сходен етап на развитие. Първият канал е чрез външната търговия - при едностранна обезценка на местната валута на страна А намалява конкурентоспособността на страна Б, която е основен търговски партньор на страна А и е зависима от износа за страна А. Вторият е чрез промяна в очакванията на инвеститорите за страни със сходни макроикономически показатели. Третият е чрез ликвидността на финансовите пазари и бягство от националната валута.
Krugman (2001) се опитва да представи какво ще представлява кризата от четвърто поколение. Третото поколение кризи според автора не представляват типичната валутна криза. Механизмът на спекулативната атака и самопроизвеждащите се очаквания, от една страна, предполагат кризи от трето поколение с изтичане на капитал и обезценяване на местната валута, което потвърждава загубата на доверие. Но с малка промяна може да се получи модел на финансова криза, в който важна роля играе не само валутния курс, но и цените на останилети активи в икономиката. Както беше посочено в Krugman(1999) , при криза от трето поколение могат да се получат сериозни негативни ефекти за счетоводните баланси на предприятията. Проблемите са в пасивната страна на балнса, поради високата степен на задлъжнялост.
При четвърто поколение кризи проблеми се появяват в активната страна на баланса - по някаква причина цената на активите, или на продуктивните инвестиции на предприятието, намалява. Такъв неблагоприятен шок може да се получи в цените на недвижимото имущество, което ще намали разполагаемото обезпечение в икономиката и ще съкрати възможностите за ново кредитиране. Това сериозно ще влоши финансовото състояние на предприятията. Четвърто поколение кризи свързва цените на активите с невъзможността на паричната политика да реагира на техния спад. Тази невъзможност за реакция може да е поради факта, че лихвените проценти са на почти нулево ниво (както в Япония) и монетарните стимули немогат да бъдат приложени. Според Krugman, реакцията при такава криза е свързана с фискалната политика и експанзията по тази линия трябва да е радикална. Кризите, които той определя като четвърто поколене, приличат на модели в затворена икономика, тъй като валутния курс не играе водеща роля.

5.Преодоляване на неравновесията чрез използване на валутния курс.

Тук механизмите са няколко, като започнем със стихийния механизъм:
- стихиен механизъм - промените във валутния курс действат обратнопропорционално на съотношението търсене-предлагане на валута.
- промените във валутния курс се допълват с промяна на резервите на държавата. Използват се валутните резерви и търговските възможности на ТБ. При пасивен баланс ТБ намаляват чуждестранната си валута като я предлагат на местния валутен пазар. Това задържа повишаването на курса на чуждестранната валута. При активен платежен баланс банките могат да използват част от предлаганата валута, за да увеличат или намалят активите и пасивите си в чуждестранна валута. Така се намалява предлагането и се задържа повишаването на курса на чуждестранната валута.

Използват се също така и резервите на Централната банка. Как? Значение има характерът и целта на валутната политика на държавата. Връзката между промяната на валутния курс и промяната на официалните резерви е обратна. Изследванията показват, че при наличие на дефицит в търговския баланс на страната и провеждане на действия по преднамерена девалвация на националната валута, първоначално във времето дефицитът се задълбочава, след което бива преодолян и търговският баланс върви към излишък. Този ефект на девалвация е известен като ефект на Джей. Причината за появата на това явление е незабавното поскъпване на вносни стоки в страната и сравнително по-ниската еластичност на търсене на български стоки в чужбина.

Моделът на абсорбация като начин за изразяване на ПБ представлява връзката между вътрешното производство и внос и получените доходи в стопанството. Срещу доходите стои поглъщателната способност на стопанството и ако националното производство не задоволи таи способност, то тогава се внася чуждестранна продукция и в текущата сметка на платежния баланс се формира дефицит. Преодоляването му става чрез средствата на монетарната и фискална политика, което води до промяна в националните разходи.

Състоянието на платежния баланс в БГ се формира под влиянието на либерализацията на вноса и износа, европейската ориентация на външния обмен, динамиката на външния дълг, системата на паричния съвет и инвестиционната ориентация на икономическата политика. Тези фактори оказват противоречиво влияние върху неговата динамика. В средносрочен план това стимулира износа и подтиска вноса, защото състоянието на националния пазар е далеч под европейското равнище. Вероятността да се формира отрицателно салдо за следващата година е голяма и то при намален обем на външнотърговския обмен. Противодействащ фактор би могъл да бъде умереният протекционизъм, стимулиране на експорта и радикална промяна на производствената структура. Всичко това е необходимо да се вгради в дългосрочна стратегия на икономическата политика. По силата на пазарния автоматизъм, благоприятни промени в платежния баланс трудно ще настъпят, тъй като през следващите години инфлацията в БГ може да стане сравнима с нейните темпове в ЕС, а реалният валутен курс ще продължава да е подценен. Това ще намалява стимулациите за износ в ЕС и ще създава предпоставки за отрицателно салдо в текущата сметка. Ниското заплащане на труда в сравнение с европейското равнище няма да компенсира загубата от реалното оскъпяване на лева.

Очакваното митническо облекчение от приемането на страната в ЦЕФТА ще се отрази по-силно на вноса, защото салдото с тези страни традиционно е отрицателно и едва ли скоро ще се промени. Въпреки нарастващите валутни резерви на БНБ отрицателното салдо по платените и получени лихви ще остане голямо и ще влошава допълнително състоянието на текущата сметка.

Нерационалната икономическа политика в продължение на много години, намаляването на валутните постъпления, влошаването на икономическите показатели, всичко това е предизвикано от неблагоприятната стокова структура на външнотърговския обмен и имат за естествена последица нарастването на външния дълг. Плащанията по дълга и намаляването на БВП ограничават възможността за реализацията на значими социални порграми. Замяната на дълг срещу собственост би подобрило както текущата, така и капиталовата сметка поради намаляване на плащанията по лихви и погасяване на главницата. Но рано или късно чуждите капитали ще репатрират печалба, а и капитал. При замяната част от печалбата, която идва от дисконтираната цена на дълговите инструменти на вторичния финансов пазар отива в инвеститорите и посредниците при сделката, което не е изгодно за страната.

Платежният баланс (Balance of payments) е система от сметки, в които се отразяват извършените сделки между икономическите субекти на една страна и техните чуждестранни партньори. Той е статистически документ, отразяващ връзките на резидентите на една страна (домакинства, фирми, правителство) и резидентите на други държави за определен период от

ПБ съвременни проблеми,данни,факти,препоръки.

Всяка държава изготвя платежен баланс под формата на статистическа таблица, включ-
ваща международните и сделки и целта е да се предоставя на съответните оторизирани органи информация, която е в основата на важни решения, засягащи икономическата
политика на страната. За първи път платежен баланс е съставен в Англия през 1819 година под формата на опит за регистър на международните сделки на държавата. След Втората световна война през 1947 година в рамките на ООН е публикувана схема на платежен баланс като официален документ. Впоследствие МВФ въз основа на тази схема изгражда унифицирана методология за съставяне на платежен баланс, валидна за всички страни - членуващи във фонда. Промени в изработената схема са внасяни периодично от МВФ и в момента е подготвено ново, шесто поред издание на Ръководството на МВФ за платежните баланси като отговор на необходимостта за актуализиране на различни положения на концепцията и конкретно структурата на платежен баланс в съответствие с динамичните промени в световната икономика и глобалната финансова система. Съвременните динамични икономически реалности поставят и съответно изискват отговор на редица въпроси от сферата на платежните баланси. Един от най-важните въпроси може да бъде формулиран така - какво е икономическото значение на информацията, предоставяна от платежния баланс, дали понастоящем не е по-правилно да се приеме, че платежният баланс на една държава повече скрива, отколкото разкрива за международната икономическа дейност на компаниите на съответната страна, а също така и за националната конкурентоспособност. Във връзка с това следва въпросът, доколко могат да се смятат за икономически обосновани макроикономическите решения в една държава въз основа на официални данни за платежния баланс. В съвременния свят една компания по принцип може да избира как да снабдява чужди пазари - дали чрез традиционен износ, или чрез разполагане на производство на територията на друга държава или държави. Когато примерно американска компания разполага производство в Япония или в някоя европейска държава, произведените и продадени от американската компания в съответната чужда държава стоки не се отчитат като износ в платежния баланс на САЩ - няма пресичане на граници. Развитието на тенденцията за обезценяване на щатския долар спрямо еврото през последните няколко години извежда на преден план проблеми, свързани с намаляване на конкурентоспособността на експортните стоки от еврозоната, продавани в долари. Когато големи европейски компании в редица други сектори решават да разположат производство в САЩ, и така да снабдяват американския пазар вместо чрез традиционен износ от Европа, тъй като конкурентоспособността му пада заради продължаващата години неблагоприятна валутнокурсова тенденция, това се отразява в търговския баланс на съответните европейски страни като намаляване на износа. Това означава и намаляване на работните места в страната, изнасяща производство, с всички произтичащи от това неблагоприятни социални и други икономически последствия.
Доста дълъг е периодът от време, в който американски компании са разполагали производство в редица чужди държави по света и така те фактически "изнасят" свои стоки, без това обаче да се отразява в търговския баланс на САЩ като износ. Основателно възниква въпросът, доколко търговският баланс, респективно салдото на търговския баланс, е показател (критерий) за национална конкурентоспособност при така описаните съвременни условия? Търговският баланс, респективно салдото на търговския баланс, може да се разглежда само като показател за съотношението между стойността на произведените в националната икономика и напуснали пределите на държавата стоки и стойността на внесените - произведени на територията на чужди държави, стоки. В случая е важно да се подчертае, че експортните стоки са произведени в съответната национална икономика с ангажиран най-вече национален ресурс. Такъв показател несъмнено има своето значение. Международната икономическа дейност на местните компании може обаче да има различни форми, съответно салдото на търговския баланс е само един от показателите за национална конкурентоспособност. Ако се има предвид и износът, който осъществяват американските компании чрез разполагане на производство в други страни, тогава салдото на търговския баланс на САЩ би отбелязало значителен излишък. Въпросът за американския търговски дефицит, съответно излишъците на най-големите търговски партньори на САЩ, търсената връзка между промените в това отношение и обезценяващия се долар през последните няколко години са предмет на икономически анализи в редица издания. Американският търговски дефицит се определя като най известният и съответно с най-голямо значение дисбаланс в световната икономика. САЩ регистрира търговски дефицит от 1976 година, като голяма част от този дефицит се дължи на търговски дисбаланс с две държави - Китай и Япония. Друг важен и актуален въпрос относно американския платежен баланс изобщо, в условията на продължаващата глобална финансова криза, е зависимостта на американската икономика от чуждестранен капитал. През последните години се прави изводът, че падането на курса на долара е част от естествен процес за намаляване на американския търговски дефицит. Теоретично слабият долар създава икономически стимули за увеличаване на износа. Данните показват, че износът от САЩ се е увеличил със 17 % за 2007 година, съответно търговският дефицит е намалял с 11 % в сравнение с рекордното си равнище за 2006 година. Въпреки това обаче търговският дефицит на САЩ за 2007 година е възлизал на повече от 700 млрд. USD, което се равнява на 5,1 % от БВП на страната. И тъй като американският внос е почти два пъти по-голям от износа, следва изводът, че е необходимо по-нататъшно обезценяване на щатския долар, за да се намали още търговският дефицит. Като допълнителен аргумент се привеждат данни за големите търговски излишъци на Япония, еврозоната, Китай, Русия, Саудитска Арабия в търговията със САЩ. Търговският излишък на Япония в търговията със САЩ е повече от 100 млрд. USD, за еврозоната размерът му е 40 млрд. USD, за Китай - около 250 млрд. USD, за Русия - 140 млрд. USD и също толкова за Саудитска Арабия. Може да се направи изводът, че слабият долар не е предизвиквал търговски проблеми за основните партньори на САЩ в международната търговия, съответно ефектът от обезценяващия се долар на практика не е точно такъв, какъвто теоретично се очаква. Според съществуващо и обичайно приемано теоретично положение плаващият валутен курс е в състояние да осигури автоматично регулиране на платежния баланс на съответната държава. Най-общо се има предвид следният механизъм: обезценяването на националната валута създава икономически стимули за увеличаване на износа, като същевременно вносът се оскъпява и съответно намалява. И ако страна с плаващ валутен курс просто остави валутата си да поевтинява на световния валутен пазар, а именно това е, което САЩ правеха в продължение на няколко години, описаният механизъм ще доведе автоматично до коригиране на големия търговски дефицит. За страна с фиксиран валутен курс този механизъм е неприложим, освен ако не се прибегне до мярката официална девалвация. Същевременно най-нови емпирични изследвания на икономисти върху балансите по текущата сметка на 170 страни по света за периода 1971-2005 година не потвърждават теоретичното положение, че страните с плаващ валутен курс имат по-гъвкави баланси по текущите си сметки, отколкото страните с фиксиран валутен курс. Следва изводът, че не би трябвало да се разчита на валутния курс за коригиране на
търговски дисбаланс, особено ако той е значителен. Това, което може обаче да направи
инструментът валутен курс, е да подпомогне вече развиваща се тенденция по отношение на търговския баланс.
При анализа на международните търговски потоци, респективно състоянието на платежните баланси на отделни държави, следва да се има предвид важният факт за отвореност на икономиката, т.е. различната зависимост на страните от международната търговия. Франция, Германия и други европейски страни са много по-силно зависими от международните търговски взаимоотношения, отколкото САЩ. За редица европейски страни годишният обем на вноса и износа възлиза на 30 - 40 % от съответния БВП. За САЩ и Япония годишният обем на вноса и износа обикновено е от 10 % до 20 % от БВП на страната. Само за сравнение - за Канада този показател е повече от 50 %. Редица други държави имат сериозни проблеми с дефицити по текущата сметка, съответно платежни дефицити, за справянето с които се търсят различни средства и механизми. Балансът по текущата сметка за света като цяло не е уравновесен, а регистрира големи и постоянни дефицити. Може да се каже, че в глобален аспект се откроява въпросът за т.нар. липсващ излишък. Става въпрос за следното: светът като цяло има значителен дефицит по платежния баланс. И този дефицит - в по-голям или по-малък размер, неизменно е налице дълъг период от време, което означава, че е налице системно нерегистриране на кредитни статии за света като цяло. Изследването на този проблем от екип на МВФ завършва с извода, че по-голямата част от липсващия излишък се състои от необявени, съответно нерегистрирани лихвени доходи от чужбина. Лихвените доходи, реализирани от съответните притежатели по сметки в чужбина, е много трудно да се засекат, съответно те остават недекларирани. В подкрепа на изразеното становище за тази основна причина за т.нар. липсващ излишък за света се изтъква фактът, че размерът му се увеличава, когато лихвените проценти в света като цяло се покачват, и съответно намалява, когато лихвените проценти падат. Като друга причина в изследването на МВФ се привежда фактът, че голяма част от търговския флот в света е регистриран в страни, които не декларират приходите си от транспортно навло. Следващият важен въпрос в контекста на глобалните дисбаланси се отнася до възможността да бъдат поддържани неопределено време тези съществуващи дисбаланси, като в случая се има предвид по-конкретно големият дефицит по текущата сметка на САЩ и съответните излишъци на група държави. По този въпрос голям интерес представлява сравнението, което се прави с Бретън-Уудската валутна система, функционирала от края на Втората световна война до началото на 70-те години. При Бретънуудската валутна система валутните курсове са фиксирани, но не са напълно неподвижни. Техните промени са минимални и са в рамките на фиксирания валутен курс, на договорна основа. Съгласно договора отклоненията от златния паритет спрямо щатския долар не трябва да бъде повече от 1 % еднопосочно. При Бретънуудската система не действа автоматичен механизъм за уравновесяване на платежния баланс. Това става чрез централната банка на всяка страна, която извършва валутна интервенция и осигурява валутния прираст. Първите следвоенни години се характеризират с голямо търсене на щатски долари. Страните от Западна Европа се нуждаят от много щатски долари, за да възстановят разрушените си икономики. Непосредствено след Втората световна война текущият платежен баланс на САЩ е активен, а на страните от Западна Европа - пасивен. През тези години страните от Западна Европа се нуждаят от внос на много стоки. Този внос се извършва от САЩ и затова са им необходими много щатски долари. През 1949 г. се извършва първата девалвация на валути в европейските страни. С разрешение на МВФ Великобритания, Франция и скандинавските страни девалвират своите валути, поради дефицтен платежен баланс. Това се дължи на техните високи паритети спрямо щатския долар. В периода 1948-1952 г. се наблюдава рецесия в САЩ. Техният платежен баланс става пасивен. В същото време страните от Западна Европа имат активен платежен баланс. Техните валути възстановяват своята конвертируемост.Към 1960 година платежният баланс на САЩ рязко се влошава. Появява се натиск за повишаване цената на златото. В периода 1965-1970 г. няколко развити страни създават т. нар. "златен пул". Франция е водеща в тази инициатива и започва масово да изкупува злато от САЩ. Вече се усещат признаци на разпадане на Бретънуудската валутна система. Поставя се началото на края на втория етап на развитие на Международната валутна система.На 15 август 1971 г. американският президент Ричард Никсън обявява, че американският долар повече няма да се обменя срещу злато. С това се слага край на Бретънуудската валутна система. САЩ въвеждат 10 % мито за внасяните стоки. Въвеждат се плаващи валутни курсове. В края на 1971 г. САЩ девалвират долара спрямо златото. Една трой унция злато се разменя за 38 щатски долара. В края на същата година дефицитът в платежния баланс на САЩ е много голям.Западноевропейските страни се договарят за установяване на съвместно плаване на валутите си в границите на 2,25 % еднопосочно. Отношението спрямо щатския долар е 4,5 % еднопосочно. През 1973 г. се премахват границите на плаване на валутите. Няма вече фиксирани валутни курсове, което означава че няма вече и Бретънуудска валутна система. В условията на тази система САЩ са били "ядрото", а страните от Западна Европа и Япония - "периферията". Страните от "периферията" са били заинтересовани да поддържат външната стойност на щатския долар - националната валута на "ядрото". Дълго време след рухването на Бретън-Уудската система, САЩ продължават да са в ролята на "ядрото", като "периферията" вече включва нововъзникващи пазари в Азия - и на първо място в Китай. Тези страни проявяват ясен стремеж за следване на политика на генериране на икономически растеж чрез стимулиране на износа, използвайки като инструмент в тази насока и манипулиране на валутните си курсове. В случая се има предвид целенасочено подценяване на националната валута, което е фактор за стимулиране на износа, съответно би довело и до излишък по текущата сметка. Посредством формиране на търговски излишъци страните от "периферията" кредитират "ядрото", акумулирайки резерви в щатски долари. Независимо от ниската възвръщаемост тези страни се възползват от дълбокия и ликвиден финансов пазар на САЩ, същевременно стимулирайки развитието на експортните си сектори. Това положение дълги години обяснява интереса на страните от "периферията", както и в условията на следвоенната Бретън-Уудска валутна система, да поддържат отново щатския долар, за да съхраняват стойността на своите валутни резерви, съответно и своята международна конкурентоспособност. Това състояние вече е наречено Бретън-Уудс 2.В условията и на Бретън-Уудс 2 САЩ продължават да експлоатират докрай привилегията си да живеят "отвъд собствените си средства" благодарение на изключителния статут на националната им валута в световната финансова система. През последните години обаче се забелязва ясно действието на фактори, противодействащи на Бретън-Уудс 2. Страните от
"периферията" вече са повече, съставът е хетерогенен и съответно интересите им- икономически и политически, по-трудно се съвместяват. Тенденцията на обезценяване на щатския долар, развиваща се през последните няколко години, несъмнено създава стимул за страните с големи доларови активи в своите резерви да се освобождават или поне да намаляват обема на тези активи с оглед избягване на загуби от по-нататъшно обезценяване на долара. Самата държава - емитираща долара, отдавна прилага подхода, характеризиран като "благосклонно пренебрежение" - САЩ просто наблюдават как националната им и в същото време основна международна валута пада на международните пазари, без да изразяват особена заинтересованост от поддържането на външната стойност на долара - индивидуално ФРС или координирано с други централни банки. И всичко това се развива при наличието на фактически утвърдилата се алтернатива на долара - единната европейска валута евро. Изводът, който се прави е, че страните от "периферията", осъзнали високата цена, която плащат, за да поддържат това по- ложение, са все по-склонни да предприемат действия, насочени към промяна. Най-вероятно глобалните дисбаланси в представения тук вид трудно биха били поддържани още дълго време. В случая най-много зависи от политиката на САЩ и по-конкретно доколко ще съумеят да сведат огромния си дефицит по текущата сметка до по-приемлив обем. Ключовият момент в случая е, че на този дефицит съответства акумулиране на доларови резерви в страните от "периферията". Тези доларови резерви са еквивалентни на чуждестранни искове към американски активи, т.е. страните от "периферията" по този
начин реално кредитират САЩ, а освен това са обективно заинтересовани да поддържат външната стойност на националната валута на "ядрото". В Бретън-Уудс 1 страните
от "периферията" са били заинтересовани да поддържат курса на долара чрез системата на фиксирани валутни курсове (в центъра на която е долара, съответно другите валути имат фиксирани в злато или долари паритети, твърдо фиксирано е и съотношението между златото и долара под формата на официално златно съдържание на долара и
официална цена на златото). В Бретън-Уудс 2 страните от "периферията" са заинтересовани да поддържат долара, доколкото са обвързани чрез механизмите на глобалните дисбаланси и по-конкретно - огромният американски дефицит по текущата сметка има за резултат натрупване на голям обем доларови резерви, чиито притежатели, проявявайки загриженост за стойността на собствените си валутни резерви, всъщност на практика се грижат за щатския долар. В икономическите анализи се отива и по-далеч и глобалните дисбаланси се свързват със съвременната дълбока финансова криза. Ето конкретни цифри и връзки в това отношение. До март 2008 година, световните валутни резерви са се увеличили с 4900 млрд. USD (4,9трилиона USD), като само резервите на Китай са се увеличили с 1,5 трилиона USD. На практика 70 % от световните валутни резерви са акумулирани през този период. По-голямата част от тези резерви са били акумулирани от държави, стремящи се към щатския долар и които всъщност трупат американски задължения. Този паричен поток е финансирал американския търговски дефицит, респективно дефицита по текущата сметка на САЩ. Какъв е обаче ефектът на този дефицит върху американската икономика. При всяко дадено равнище на вътрешно търсене, резултатът от търговския дефицит е намаляване на националното производство. При такива обстоятелства САЩ се нуждаят от увеличаване на вътрешното търсене, за да бъде компенсиран свиващият (националното производство) ефект на външния търговски дефицит. Това, което е необходимо в такъв случай, е разходване повече в сравнение с доходите. Най-важната група в рамките на националната икономика в това отношение се оказват домакинствата, и точно увеличаването на задлъжнялостта на американските домакинства е в основата на зародилата се в САЩ кредитна криза - т.е. това се разглежда като директен резултат на огромния търговски дефицит. Следват съответно мерките на ФРС, които на практика засягат Китай и всички други страни от неформалната доларова зона. Тези мерки на ФРС обаче може да са подходящи за САЩ, но не и за другите страни и на практика водят до допълнително трупане на напрежения. В икономическите анализи се посочва, че Бретън-Уудс 2 е на път да последва Бретън- Уудс 1 най-общо поради натрупаните огромни дисбаланси и напрежения. През последните години именно резервите на азиатските централни банки, възлизащи понастоящем на около 4300 млрд. USD (4,3 трилиона), и най-вече на Китай и Япония, заедно с петродоларите са снабдявали САЩ с огромна ликвидност. Тази ликвидност се е насочвала към американски държавни ценни книжа и дългови ценни книжа на двата ипотечни гиганта Fannie Mae и Freddie Mac. В резултат на тази преливаща се огромна ликвидност лихвените проценти в САЩ са оставали ниски и същевременно цените на недвижимите имоти са се покачвали неудържимо в резултат на голямо търсене. В продължение на години Азия е финансирала американския бюджетен и търговски дефицит. На практика САЩ в най-голяма степен са помогнали на Китай да се превърне в "работилницата на света", като са внасяли дълго време и в голям обем евтини китайски стоки. Благодарение именно на тези протичащи процеси Китай е имал възможността да се развива с много високи темпове. Става въпрос за растеж, воден от износа. Главно благодарение на този фактор само за 2007 година икономическият растеж в Китай е бил в размер на 12 %. За последните 15 години китайският износ за САЩ се е увеличил с впечатляващите 1600 %. В резултат на това Китай и други азиатски страни са трупали огромни доларови резерви и ценни книжа, деноминирани в долари. Както вече беше обяснено, това на практика представлява американски дълг - това са искове към американски стоки и услуги, отлагани във времето. Всъщност Китай кредитира САЩ, за да може така да бъде осъществяван внос на все повече китайски стоки. Когато този източник и двигател на икономическия растеж в Китай значително намалява, вниманието там трябва да се насочи към увеличаване на вътрешното потребление. В Китай вътрешното потребление се равнява на 1/3 от националното производство, за САЩ този показател е 70 %. САЩ вече внасят много по-малко и Китай трябва да открие и разработи новия източник и двигател на икономически растеж, наречен увеличаване на вътрешното търсене. Поради осъществявания с години евтин внос инфлацията в САЩ също е оставала на ниско равнище, и това е поддържало и заблудата, че може безкрайно да се постигат двете цели едновременно - висок икономически растеж и ниска инфлация. Поради продължаващата световна финансова криза описаните процеси понастоящем са в застой. За първи път за последните 25 години през август 2008 година Япония е регистрирала месечен търговски дефицит в търговията си със САЩ, след като износът ѝ е намалял с 22 % в това направление. Много актуален въпрос на съвременните дисбаланси в света е свързан с цената на петрола, съответно огромните суми петродолари, които получават страните износители, и напрежението за платежните баланси, което се поражда в тази връзка за страните вносители. Във връзка с това възникват редица въпроси, между които: възможно ли е изобщо преодоляване на проблема с глобалните дисбаланси в обозримо бъдеще, и на следващо място, как страните - износители на петрол, ще използват огромните си натрупани излишъци от петродолари. В световната история се анализират два прецедента за рециклиране на внезапно формирани огромни излишъци от петродолари и изводите не са окуражаващи. Първият е от 70-те години на 20. век, когато огромната част от петродоларите са изтекли към нововъзникващи пазари - главно в Латинска Америка, чрез американската банкова система и тези финансови потоци са били в основата на икономическия им растеж, който прекъсва през 80-те години в резултат на развитието на сериозни дългови кризи на латиноамерикански страни. Вторият прецедент е в началото на 21 век, когато петродоларите започват да се превръщат главно в дълг, поддържайки по този начин лихвените проценти ниски - това пък е в основата на кризата на пазара за недвижима собственост в САЩ, прераснала в световна финансова криза. Първият въпрос засяга оценката, респективно икономическата интерпретация на дефицит по текущата сметка за държави от тази категория. Анализирането на проблема е в контекста на корелацията между спестявания и инвестиции във всяка отделна държава и съответно връзката с текущата сметка на платежния баланс. Отговорът на този въпрос трябва да отчита много фактори. Нормално е да има разминаване между спестявания и инвестиции в една държава. В случая е важно да се подчертае, че за държава със средни и ниски доходи, за развиваща се икономика разминаването между ниски спестявания и високи инвестиции има за резултат дефицит по текущата сметка. Дефицитът на практика показва каква част от инвестициите в тази икономика се финансират от чужди спестявания. Това означава, че важен фактор, който определя динамиката на текущата сметка на една страна е степента ѝ на икономическо развитие. По принцип развиващата се икономика би трябвало да има високо ниво на инвестиции с оглед поддържане на висок и устойчив икономически растеж. Нормално е това високо ниво на инвестиции да бъде над нивото на спестявания в държавата, което от своя страна естествено води до дефицит по текущата сметка на платежния баланс. При наличието на малък потенциал за инвестиции, черпещи вътрешни спестявания, именно притокът на чуждестранен капитал е в основата на дефицитите по текущата сметка. В този смисъл такива държави трупат дефицити заради големи, респективно увеличаващи се инвестиционни потоци. Приткъ т на капитал в случая се определя от един основен и постоянен фактор и това е по-високата доходност в сравнение с доходността на капитала в държавите, от които този капитал произхожда. Дефицитът по текущата сметка, особено ако е значителен в условията на световна финансова криза, е допълнителен риск за съответната национална икономика. За да не се реализира този риск и съответно намалението на външния приток на капитали да не предизвика платежна криза, е необходимо страната да продължава да остава привлекателна за чужди инвестиции - условията за това са много и от различен характер. Най-общо може да се формулира следното положение относно дефицита по текущата сметка на една страна, включително България - ключовият момент в случая е как се финансира този дефицит. Ако дефицитът по текущата сметка се финансира с (или предимно) преки чуждестранни инвестиции, и това финансиране може да се разглежда като устойчиво във времето, проблемът е преодолим и на практика положителните аспекти на това състояние са по-силно изявени от негативните.





Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Същност и икономическо значение на платежния баланс. Структура и съдържание. 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.