Банково дело


Категория на документа: Финанси


Поради факта, че в категорията малки експозиции се включва широка гама от продукти, всеки от които проявява различни исторически тенденции за загуби, рамката разделя тези експозиции на три подвида: 1) експозиции, обезпечени с жилищни ипотеки; 2) револвиращи малки експозиции; 3) други неипотечни експозиции. Най-общо втората категория малки експозиции включва необезпечени револвиращи кредитни взаимоотношения – най-често кредитни карти. В третата категория се включват експозиции към дребния бизнес. В Базел ІІ се прилага отделна формула за коригиране по отношение на риска за всяка отделна категория малки експозиции.
Специализирани кредитни взаимоотношения. Базел ІІ определя няколко подкатегории кредитни взаимоотношения с чувствителни размери като отделни от корпоративното кредитиране с термина специализирани кредитни взаимоотношения. Тук става въпрос за финансирането на индивидуални проекти, където погасяването на кредитите зависи до голяма степен от прилежащия пул или залог. Банките могат да използват корпоративната рамка за определяне на рисковите тегла при кредитните взаимоотношения, които могат да се класифицират като силно променлива търговска недвижима собственост. Тук банките ще използват по-консервативна формула за определяне на рисковите тегла вследствие типа заем. Банките, които не са в състояние да извършат тази дейност, според Базел ІІ получават възможност да ги класифицират в 5 степени, всяка от които носи различно предварително определено рисково тегло.
Експозиции на акции. От банките, които използват IRB подхода, се изисква да третират отделно своите експозиции в акции. Пред тях стоят две възможности. Първата изисква банките сами да предоставят измерителя за вероятността от фалит и използването на 90% от измерителя за размера на загуба при фалит. Тази възможност налага върху тях определени ограничения, включително изисквания за определяне на рискови тегла от 100% в много от случаите. Втората възможност позволява банките да моделират потенциалното намаляване на пазарната стойност на притежаваните от тях акции за период от 3 месеца. Един опростен вариант на тази възможност предоставя фиксирани рискови тегла за акциите на публични и частни организации.
Прилагане на IRB подхода. Ако определени банки изберат използването на IRB подхода, те ще разчитат на вътрешно генерирана информация за определяне на рисковите тегла. Това самó по себе си им осигурява голяма гъвкавост. Тук Базел ІІ постулира, че подобни банки следва да подлежат на по-стриктни изисквания, отколкото банки, които не зависят до такава степен от вътрешно генерирана информация.
Вътрешните рейтингови системи на банките трябва точно и последователно да диференцират различните видове риск. Предизвикателството пред банките, избрали този подход, е да дефинират ясно и обективно критериите за съответните рейтингови категории с оглед извършването на адекватни оценки на индивидуалните кредитни експозиции и на профила на кредитния риск. Силният контрол върху спазването на изискванията е необходимо условие за осигуряване функционирането на рейтинговите системи на отделните банки и изготвянето от тях на надеждна информация.
Вътрешните рейтингови системи на банките ще произвеждат качествена информация, ако въведените в тях първоначални параметри също са с добро качество. За тази цел банките ще трябва да могат да измерват ключовите статистически концепции за кредитен риск. Минималните изисквания на Базел ІІ дават възможност на банките да разчитат на данни, произтичащи от собствения им опит или от опита на външни източници, ако могат да докажат релевантността на последните към собствените им експозиции. От практическа гледна точка от банките се очаква да внедрят процеси, които им позволяват да събират, съхраняват и използват статистически данни за минали загуби за определен период от време по надежден начин.
Секюритизация. Базел ІІ предоставя специален статут на секюритизацията като техника за управление на риска, която не е обхваната от досегашните изисквания за капиталова адекватност. По своя характер секюритизацията е свързана с трансфера на собственост и/или с рискове, произтичащи от кредитните експозиции на банката към трети страни. В този аспект секюритизацията е важен инструмент за по-добра рискова диверсификация и засилване на финансовата стабилност.
От банките се очаква да придават на секюритизацията рискови тегла, които се базират на различни критерии. Важен момент е разликата при третирането на секюритизации от ниско качество и неоценени такива, сравнени с корпоративни експозиции. При секюритизацията такива позиции обикновено са конструирани да поглъщат до определено ниво всички загуби от прилежащия пул с експозиции. На банките, които използват подобен подход, се налагат по-високи капиталови изисквания.
За банките, ориентирани към IRB подхода, ключов елемент е изчисляването на капиталовата сума, която би следвало да поддържат за прилежащия пул, ако не предприемат секюритизация. Ако банката задържи секюритизирана позиция, която я задължава да поглъща загуби, по-малки или равни на тази сума, преди други да са понесли загуби, тя следва да отчисли тази позиция от капиталовата си база. Целта на това изискване е да се предоставят стимули за банките да намалят риска, свързан със силно подчинените секюритизирани позиции, които обикновено са и най-рискови.
Много секюритизации на револвиращи малки експозиции съдържат провизии, които изискват преструктуриране на секюритизацията, ако качеството на секюритизираните активи започне да се влошава. Базел ІІ позволява специално третиране на секюритизации с ранни амортизационни опции, ако те са в състояние частично да защитят инвеститорите от пълно понасяне на загуби от свързаните сметки. Когато качеството на прилежащите към пула активи е високо, подходът определя нулеви капиталови изисквания към секюритизираните експозиции. Ако качеството на прилежащите към пула активи се влоши, банката следва да задържа капитал с норма, увеличаваща се пропорционално на влошаването на качеството на активите.

3.1.2. Риск от дейността (операционен риск)
Операционният риск е важен тип риск, тъй като банките следва да поддържат определени капиталови резерви за покриване на евентуални загуби, свързани с него. Според рамката на Базел ІІ операционният риск се дефинира като риск от загуби поради неадекватни или неуспешни вътрешни процеси, човешки действия и системи или външни събития. Както при кредитния риск, и тук се разчита на бързо развиващите се техники за вътрешна оценка на банките.
При сложния подход за измерване (АМА) на операционния риск банките могат да използват свой собствен метод за оценка на експозицията си към операционен риск. От банките със значими експозиции към операционен риск се очаква да разработя по-силно чувствителен АМА. Базел ІІ съдържа няколко основни подхода към операционния риск. Подходът на основния индикатор и стандартизираният подход са предназначени за банки с по-малки експозиции към операционен риск. Те изискват от банките да поддържат фиксиран процент от определен рисков измерител.
При подхода на основния индикатор такъв измерител е средноаритметичният годишен доход на банката за последните три години. Тази среднопретеглена стойност се умножава по 0,15 и по този начин се получава съответното капиталово изискване. Според стандартизирания подход също се използва измерителят на годишния доход, умножен по определени фактори, но разликата е, че капиталовото изискване се начислява на отделните бизнес процеси вместо на банката като цяло. Изискване при използването на стандартизирания подход е банките да притежават адекватни системи за оценка на операционния риск, които отговарят на минималните критерии на Базел ІІ.
Ако банките се насочат към АМА подхода, за тях се определя регулативно изискване за капитала на база данните, получени от вътрешните им системи за измерване на операционния риск, съчетани с количествените и качествените измерители на АМА подхода. При него от банките се изисква да изчислят капиталовите изисквания, сумирайки очакваните и неочакваните загуби от дейността си. Всяка система за оценяване на операционния риск следва да включва следните елементи: използване на вътрешни данни, външни данни, анализ на сценариите и на факторите, отразяващи бизнес средата, и вътрешни системи за контрол.
Събирането и анализът на вътрешните данни са ключови елементи при този подход. Вътрешно формираните показатели за оценка на операционния риск следва да включват данни за период от минимум пет години назад. Що се отнася до външните данни, банката следва също да ги използва при своя анализ, особено когато може да се очакват редки, но чувствителни загуби. Тя трябва да разработи собствена система и методология за използване на външни данни. При анализ на възможните сценарии се използват експертни мнения, комбинирани с външни данни за оценяване експозицията на банката към събития, носещи по-голям риск. За да може да извършват оценката си на риска на задоволително ниво, банките следва да вземат предвид и факторите, отразяващи бизнес средата и вътрешните системи за контрол, които променят техния рисков профил. При избора на всеки отделен фактор следва да се докаже, че той носи риск за банката. Тези фактори трябва да имат количествено изражение, за да може да се борави с тях.

3.1.3. Въпроси, свързани с търговския портфейл на банката (trading book issues)
Въпросите, свързани с търговския портфейл на банката, са последният компонент от минималните капиталови изисквания. Базел ІІ дефинира търговския портфейл като позиции във финансови инструменти и стоки, държани с цел търговия или за хеджиране на други съдържащи се в него инструменти. За да съответстват на изискванията за капиталова адекватност, позициите в търговския портфейл трябва да отговарят на следните условия:
• Необходима е ясна търговска стратегия за позицията, инструмента или портфейла от инструменти, одобрена от висшето ръководство на банката.
• Необходими са ясно дефинирани политика и процедури за активно управление на търговския портфейл.
• Трябва да съществуват процедури за мониторинг на позициите от гледна точка търговската стратегия на банката.
За да могат да надеждно да оценят въпросите, свързани с търговския си портфейл, банките следва:
• Да установят и да поддържат адекватни системи за контрол, които да са свързани с останалите системи за управление на риска.
• Да използват адекватни методи за оценка на активите, например:
- привеждане към пазара (marking to market) – препоръчително е да се извършва с максимална честота;
- привеждане към модела (marking to model) – препоръчителен е, когато не може да се използва методът на привеждане към пазара. Методът на привеждане към модела по дефиниция изисква всяка оценка да бъде сравнена с определени изходни данни, екстраполирани или получени на база пазарна информация;
- независимо ценово потвърждение – това е процесът, при който пазарните цени и входящата в модела информация се определят от независим от дилърското звено отдел. Въвежда допълнително ниво на точност.
• Да установят и поддържат процедури за оценъчни корекции или резерви. Базел ІІ изисква да се установят като минимум следните корекции/резерви – некапитализиран кредитен спред, разходи, свързани със закриване на позиции (close-out costs), операционни рискове, преждевременно прекратяване, разходи по инвестиции и финансиране, бъдещи административни разходи и (ако е приложимо) риск от модела. Освен това от банките се изисква установяване на резерви за слаболиквидни активи.
Те следва и да изчисляват размера на риска от контрагента, както и да заделят провизии за този риск. Определянето на този риск се извършва за следните видове трансакции – търгуваните извънборсово (over the counter – ОТС) деривати и репосделките. Рисковите тегла при това изчисляване трябва да съответстват на рисковите тегла за останалите елементи от изискванията за капиталова адекватност.
3.2. Надзорен преглед на капиталовата адекватност
Вторият основен стълб на Базел ІІ се основава на серия от насочващи принципи, като всички фиксират необходимостта банките да оценяват своята капиталова адекватност, отнесена към общия пазарен риск, както и банковият надзор да преглежда тези оценки и при нужда да предприема необходимите мерки. Целта на тази част от Базел ІІ не е само да осигури, заделянето от банките на адекватни провизии за риска, който те поемат, но и да ги насърчи да използват ефективни техники за управление на риска.
За осъществяването на адекватен банков надзор Базел ІІ формулира четири основни принципа на надзор.
Първият принцип гласи: Банките трябва да се придържат към процес, при който тяхната обща капиталова адекватност се оценява във връзка с рисковия им профил и със стратегията за поддържане нивата им на капитал.
Банките трябва да демонстрират, че избраните от тях вътрешни капиталови цели са добре обосновани и съответстващи на цялостния им рисков профил и текуща оперативна среда. Необходимо е провеждането на щателни стрес тестове, насочени към бъдещото развитие, които да идентифицират евентуални промени в бизнес средата и да са насочени към евентуални негативни отражения върху банката. Петте компонента при осъществяването на щателните тестове са следните:
• Надзор върху съвета на директорите и висшето ръководство – целú осигуряване на условия, при които висшите контролни органи в банката да могат по адекватен начин да формулират целите на банката и тяхното изпълнение по надежден начин.
• Надеждна оценка на капитала – включва политика и процедури, които да осигурят възможност банката да идентифицира, измерва и обявява всички видове материален риск; свързва капитала на банката с нивото на риска; определя целите по отношение на капиталова адекватност, стратегическия фокус на банката и нейния бизнес план с оглед на риска; провежда вътрешен контрол, проверки и одити за осигуряването на цялостния управленски процес.
• Изчерпателна оценка на видовете риск – включва щателна оценка на всички видове материален риск за банката: кредитен, операционен, пазарен, валутен, ликвиден и др.
• Мониторинг – комуникационните процеси в банката следва да бъдат на задоволително ниво, което позволява на висшия мениджмънт да реагира по подходящ начин на рисковия профил на банката и на нейните капиталови нужди.
• Преглед на вътрешния контрол – ефективният контрол включва независим преглед на процеса на капиталовата оценка и, където е възможно, вътрешен и външен одит.
Вторият принцип гласи: Банковият надзор следва да преглежда и оценява вътрешните стратегии и оценки за капиталовата адекватност на банките, както и възможността те да привеждат своите нива на капиталова адекватност към нормативно установените съотношения. Банковият надзор трябва да предприема необходимите мерки, ако не е удовлетворен от този процес.
Банковият надзор трябва периодично да оценява процеса, чрез който банката оценява своята капиталова адекватност, рискова позиция, капиталови нива и качество на притежавания капитал. Друг важен елемент е начинът, по който се контролира този процес вътре в самата банка. Периодичната оценка на процеса от страна на банковия надзор включва комбинация от:
• проверки и инспекции на място;
• дистанционни проверки;
• дискусии с управата на банката;
• преглед на работата на външните за банката одитори;
• периодично предоставяне на доклади и отчети.
Третият принцип гласи: Банковият надзор трябва да очаква от банките да поддържат по-високи нива на адекватност от нормативния минимум, както и да изисква банките да поддържат капитал, по-голям от минималния.
Банките следва да отговарят на всички изисквания на първия стълб на Базел ІІ – минималните капиталови изисквания. Въпреки това банковият надзор трябва да изисква осигуряването на провизии, които да защитават банката от неблагоприятни промени в бизнес климата и пазара. Обикновено банковият надзор изисква поддържането на буферен капитал над капиталовите съотношения, залегнали в първия стълб. Някои от причините, които изискват налагането на този буфер са:
• Минималните съотношения за капиталова адекватност постигат известна защита от рисковете на пазара. Въпреки това банките сами предпочитат да поддържат по-високи нива на капиталова адекватност за постигане на по-голяма пазарна стабилност.



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Банково дело 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.