Теми за държавен изпит по финанси за БСУ


Категория на документа: Финанси


Готовата продукция също е част от материалните запаси. Поддържането на готова продукция на склад е съобразено с ритмичността и обема на продажбите, в т. ч. и със сезонността им. За да бъдат гарантирани доставките на готова продукция на клиентите на фирмата в случаи на забавяне в производството или на неочаквано високо търсене е нужно поддържането минимален запас от готова продукция. Минималните гаранционни запаси от готова продукция, материали и суровини се разглеждат като неснижаем остатък от краткотрайни активи. Миниматно необходимите за дейността на фирмата материални запаси плюс сумата на дълготрайните активи се счита, че са една относително постоянна (фиксирана) част от общите активи.

Рационалното поведение на фирмата означава да се поддържа оптимален размер от материални запаси. Могат да бъдат търсени три причини за такова поведение. Първата е, че съхранението на материали и суровини на склад изисква определени разходи (в анализа те биват на¬ричани складови разходи). Втората причина е тясно свързана с организацията на производствения процес и характера на използваните технологии, което предполага поддържане на едно или друго равнище на минимален запас. Трето, доставките на материали са свързани с понасянето на транспортни разходи. От тази гледна точка оптималният размер на запасите осигурява минимизиране на разходите по доставка и съхранение на склад. Оптимизирането на складовите запаси се постига чрез оптимизиране на броя и размера на отделните доставки.

Тема 23. ОТЧИТАНЕ НА РИСКА ПРИ ИНВЕСТИЦИОННИТЕ РЕШЕНИЯ

В повечето случаи, инвестиционните решения, свързани с придобиването на реални активи от дружеството, предполагат оценка на източниците на финансиране като основен елемент от процеса на управлението на предприятието. Инвестицията може да бъде дефинирана като действие, което довежда до значителни промени в паричните потоци на собственика, като целта винаги е увеличение на неговото благосъстояние. Всички инвестиции в съществуващите предприятия имат една обща цел - да се увеличи възвращаемостта за акционерите или собствениците. Ето защо те целят: да създадат допълнителни дейности чрез разширяване (покупка или растеж) или са част от диверсификационна стратегия; да увеличат съществуващата дейност чрез повишаване на качеството или усъвършенстване на услугата; да повишат ефективността на процесите; да намалят риска, да оптимизират сигурността или да подобрят условията на труд. Само последната цел може по-трудно да се възприеме като насочена към увеличаване на възвращаемостта за акционерите.
Съществува пряка зависимост между поемания от инвеститорите риск и изискуемата от тях норма на възвръщаемост. Връзката между риска и възвръщаемостта по принцип е правопропорционална. Колкото по-висок е рискът, толкова по-висока е и изискуемата норма на възвръщаемост.
Това предполага степента на риска, да бъде "възнаградена" със съответстващата му рискова премия. От друга страна, инвестирането в условията на повишена степен сигурност предполага поемането на по-ниски стойности на риск и съответстващите на това по-ниски стойности на нормата на възвръщаемост. Следователно трябва да се изправите пред същата дилема пред която са изправени и вашите корпоративни клиенти: какъв доход ще генерира инвестицията в реални активи и при каква степен на риск.
Основните етапи, свързани с оценка на риска са следните:
Първи етап. При него дружеството трябва да направи избор на активите в които ще инвестира, като естествено знае и цената на тяхното придобиване. В рамките на избора и преди да се стигне до финансовите решения е отчетено влиянието на множество фактори: първо, направено е задълбочено маркетингово проучване; второ, оценени са техническите и технологични особености на активите; трето, оценени са условията за влиянието на човешкия фактор - дали предприятието разполага с необходимата квалифицирана работна сила и какво трябва да се предприеме, ако последното не е налице; извършен е правен анализ и анализ на въздействието върху околната среда. Всички посочени фактори, както и други такива са основа за по¬нататъшния анализ и оценка инвестиционните, а след това и финансови решения.
Втори етап. Тук анализът е насочен към определяне на срока на инвестицията и анализа на паричните потоци - входящи и изходящи - които се очакват от инвестицията. На пръв поглед това изглежда е сравнително лесно решение, но практиката показва, че изборът на най- ефективния вариант е избор между различни комбинации. Паричните потоци се делят на три групи: инвестиционни парични потоци - на тяхна основа се оценяват инвестиционните разходи.
Те се отчитат като изходящи и тяхната сума дефинира инвестиционните разходи. Те трябва да бъдат извършени основно при започване на проекта. Втората група отчита паричните потоци, протичащи в процеса на експлоатацията на активите - т.е. оперативните парични потоци. Те са входящи, свързани с приходите от реализацията и произтичащи от основната дейност; и изходящи, определени от обичайните и допълнителни разходи, свързани с изпълнението на инвестиционното решение. Оперативните парични потоци са резултат не само от обичайната дейност на дружеството, но отчитат също така инвестиционната и финансовата му активност. Тяхното правилно определяне е предпоставка за точното измерване на финансовия резултат от използването на реалните активи. И накрая третата група съдържа крайните (терминални) парични потоци - паричните потоци, чрез които се определя стойността на инвестиционните обекти в края на проекта.
Третият етап предполага определяне на нетните парични потоци и финансовия резултат от проекта. На основата на съпоставянето на входящите и изходящи парични потоци през всеки отделен период се определя т. нар. нетен паричен поток. Нетният паричен поток се определя на годишна база. За нуждите на настоящия анализ за такъв ще приемем сумата на печалбата след лихви и данъци - нетната печалба и амортизационните отчисления.
Четвъртият етап е с особена важност, тъй като отчита анализа и управлението на риска на проекта. Тук отчитаме степента на рисковата експозиция на активите и очакваната премия.
Понятието риск в ежедневната му употреба има различно приложение в много направления и всяко от тях има собствени цели и методи на изследване. Специфичните икономически аспекти на риска са свързани с това, че той (рискът), независимо от очакваната икономическа печалба се отъждествява с възможни материални загуби, нереализиране на избрани стопански, организационни или технически ефекти и/или неблагоприятно въздействие върху обкръжаващата среда, включваща изменения в пазарните условия, форсмажорни обстоятелства и т.н.
Инвестициите в реални активи предполагат въздействие на множество компоненти на риска като обща категория. Не бихме могли да изчерпим всички възможни, но значими са следните видове риск. Пазарен риск - той отчита колебанията в нетния доход или стойността на инвестицията, произтичащи от промените в конкретни пазарни рискови фактори. Предприятието не може да влияе пряко върху него или това влияние е изключително пренебрежимо. На тази основа възниква необходимостта да се следят и прогнозират пазарните тенденции и да се прилага гъвкава политика при вземане на инвестиционни решения.
Отрасловият риск произтича от специфичните икономически характеристики на отрасъла или на дейността. Най-голямо значение има специфичната структура на активите на предприятията в отрасъла, особеностите на обращаемостта на оборотния капитал, специфичните характеристики на пазарите.
Корпоративният риск е пряко свързан с изменение в индивидуалните условия на управление и производство, засягащи отделен икономически субект, сектор и често цял отрасъл на икономиката.
Продуктовият риск възниква при неправилно дефиниране на параметрите на сделките сделки и липсата на изследване на жизнения цикъл на предлагане на продукти. Инфлационен риск - предопределя се от възможността инфлацията да не може да бъде прогнозирана достатъчно прецизно, в резултат на което се променят цените на ресурсите и на произвежданите изделия, продажбите и следователно паричните потоци и резултатите от инвестицията. Често фактическият темп на инфлация може да се отклонява значително от предварително заложения при изчисляването на ефективността на инвестициите, свързани с проекта.

Важно е освен посочените дотук да се отчетат и измерят и технологичният, валутният, лихвеният, политическият и други видове рискове, така че инвеститорът да формира оптималната рискова експозиция за проекта и на тази база да определи и изискуемата норма на възвращаемост.
Следващият пети етап при вземане на инвестиционни решения е определянето на изискуемата норма на възвръщаемост от проекта. С други думи тук трябва да изчислим каква норма на възвръщаемост ще очакваме от реализирането на инвестициите в реални активи. Тази норма може да бъде определена по различен начин. Първо, като към вече определения количестве риск прибавим изискваната от нас рискова премия. Последната е в пряка зависимост не само с основните и подчинени на тях рискове, свързани с проекта, но и с времевия хоризонт, на инвестицията. В тази връзка е необходимо да отчетем срока на проекта, както и факта, че при дългосрочното прогнозиране очакванията са сравнително по-неточни и следователно те също ще повлияят върху размера на рисковата премия (надбавката за допълнителния риск). Друг начин за определяне на нормата на възвръщаемост е определянето й на основата на анализа на алтернативната възвръщаемост на аналогични проекти (разбира се, тук точността зависи доколко инвестициите могат да бъдат сравнявани, т.е. да се отчете уникалността на активите, в които ще бъдат вложени съответните капитали). И третият, но не по-важност начин е да използваме цената на капитала, необходим за финансиране на инвестиционните намерения (проекти). Портфейлът традиционно се разглежда в теорията като част от богатството на икономическите агенти, инвестирано в ценни книжа с цел получаване на доходи. Рискът на портфейла дефинитивно е несигурност или неопределеност относно бъдещите доходи от него. По принцип тези доходи могат да бъдат както по-лоши, така и по-добри от очакваните. Инвеститорите обаче интуитивно възприемат риска като опасност от неблагоприятни промени в доходността на портфейла, които биха им причинили неочаквани загуби или пък биха им попречили да получат предвидените портфейлни доходи. Количествената оценка на риска - неговото измерване, е свързано с оценка или измерване на колебанията на портфейлната доходност или възвръщаемост. Това става по същия начин, както се мери рискът на индивидуален актив - с приложните методи на статистическия анализ. Или портфейлният риск се оценява посредством статистическите показатели за разсейване, най-често дисперсията и стандартното отклонение. Между доходността и риска на портфейлните инвестиции обаче съществува особена връзка, която е по-различна от връзката между рисковаността и доходността на индивидуалните активи. Именно разкриването на специфичните характеристики на тази връзка и отразяването на нейните количествени измерения при портфейлния анализ представляват сърцевината на модерната теория на портфейлирането.

Тема 24. МЕТОДИ ЗА ОЦЕНКА НА ИНВЕСТИЦИОННИТЕ ПРОЕКТИ ЗА ДЪЛГОТРАЙНИ АКТИВИ

Методите за оценка на инвестиционни решения се делят на статични и динамични. Статичните методи за оценка обаче не отчитат стойността на парите във времето. Т.е при тях приемаме, че стойността на 1 парична единица днес е равна на тази на 1 парични единица след 1 година например. Това е сериозен недостатък на тези методи и затова в практиката далеч по-голямо приложение намират динамичните методи. Динамичните методи са методи, които отчитат стойността на парите във времето и това ги прави с далеч по-голямо практическо приложение.

Метод на сравняване на разходите. Този метод е сред най- простите за приложение. При него се сравняват разходите на два или повече проекта, за да се установи кой от тях е най-изгоден. Работи се с осреднени разходи на годишна база за двата вида разходи - инвестиционни и експлоатационни. На практика проектите се сравняват и класират на база техните средногодишни разходи. Разбира се, при оценяване на проектите се предпочита проект с най-малки средногодишни (приведени) разходи.

Средногодишните (приведените) разходи се пресмятат като сбор от средната сума на първоначалните инвестиционни разходи(С0), падащи се на всяка една от годините в срока на експлоатация на активите и средната годишна сума на текущите разходи:

където:
С0 - инвестиционни разходи или сметната стойност на инвестиционния проект;
n - брой на годините в срока на експлоатация;
Е - годишната сума на експлоатационните разходи на съответните активи.

Ако два проекта имат равни средногодишни (приведени) разходи, то се избира проект с по-малко инвестиционни разходи, проект с по-малък риск или проект с по-малко съотношение на инвестиционни разходи/експлоатационни разходи.

> Метод за сравняване на печалбата или рентабилността

При този метод, показателят, по който се сравняват инвестиционните проекти е нетната печалба. Средногодишната нетна печалба от дадена инвестиция е изчислява като средноаритметична величина на очакваните (прогнозните) нетни парични потоци за всички години от срока на експлоатация

където:
П1, П2, ...Пn - печалба за години 1, 2, ... n
n - брой години за експлоатация на обекта
Изборът на проект се определя от по-големия размер на средната печалба.

Тук самата печалба от инвестиционни ресурси е относително субективна величина и тя не бива да се бърка с нетната печалба от оперативната дейност на фирмата.
Формулите, по които се анализира рентабилността са следните:




Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Теми за държавен изпит по финанси за БСУ 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.